Момичето от 9 „В“

Дойде есента.

Мразех този период от годината. Миризмата на мокри листа, сивото небе и онова чувство, че всичко започва отначало — същите хора, същите фалшиви усмивки.

Новите униформи шумоляха из коридорите на училището, а аз вървях между всички тях като призрак. Трябваше да се правя на някой, който не съм, само за да оцелея още една година.

Бях високо и слабо момче с черна коса, която винаги падаше пред очите ми. Нищо особено. Нищо впечатляващо. Не бях от онези момчета с мускулите, скъпите маратонки и най-новите телефони, около които момичетата се смееха.

Не бях и геният на класа.

Нито пък шутът.

Бях просто… никой.

Толкова незапомнящ се, че половината ученици дори не знаеха името ми.

Единственият човек, който винаги се държеше добре с мен, беше приятелят ми от детството — Акира.

— Хей, Рой! — извика той, докато ме настигаше в коридора. — Как мина лятото? Да не би най-после да си си намерил приятелка?

Усмихнах се криво.

— Хаха… познаваш ме. Както винаги майка ми ни замъкна на море.

— Чух за сестра ти. — Гласът му стана по-тих. — Надявам се, че е добре.

Свих рамене.

— Добре е. Стои си вкъщи и яде пица… сякаш е краят на света.

Акира кимна, но не каза нищо повече.

Първият учебен ден започна както винаги — с изненадващо входно.

Класическо.

Както винаги изкарах четворка. Така става, когато не учиш.

По време на междучасието забелязах две момичета, които шушукаха и ме гледаха. Когато се обърнах към тях, те бързо извърнаха поглед.

Предположих, че пак ме обсъждат.

Нищо ново.

С Акира отидохме до столовата. Докато вървяхме, усещах как хората ме гледат странно. Някои дори се отдръпваха леко.

Стомахът ми се сви.

Вероятно сестра ми пак беше говорила. Може би беше казала на някого, че аз съм я бутнал.

Върнах се в класната стая и когато седнах, забелязах нещо под чина си.

Сгъната бележка.

Разгънах я.

„Да се срещнем пред салона след училище.“

Почеркът определено беше на момиче. А и беше написано с розов флумастер.

Сигурно някаква шега.

Но все пак…

— Явно някоя си пада по теб — усмихна се Акира, когато му показах бележката.

— Да бе… сигурно.

Часовете минаваха бавно.

С всяка изминала минута усещах как напрежението в стомаха ми расте.

Когато последният звънец удари, сгънах бележката в юмрука си и тръгнах към салона.

Навън беше почти празно.

Вятърът разнасяше сухи листа по асфалта.

Стоях там като идиот.

Никой не идваше.

Тъкмо реших да си тръгвам, когато зад мен се чу тих глас.

— Хей…

Обърнах се.

Пред мен стоеше момиче. Беше ниска, с дълга тъмна коса и раница, която стискаше нервно.

— Ти ли написа това? — попитах и вдигнах бележката.

— Да… аз-з…

Тя се изчерви толкова силно, че почти не смееше да ме погледне.

Бях я виждал преди.

В коридора.

Мисля, че беше от 9 „В“.

Тя пое дълбоко въздух.

— А-аз… т-те х-харесвам!

Извика го и веднага се обърна.

След секунда вече тичаше по тротоара.

Дори не успях да кажа нищо.

Стоях там, замръзнал.

За първи път някое момиче беше казвало нещо подобно на мен.

Беше… приятно.

Но само за момент.

Защото онова чувство се върна.

Студено.

Тежко.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Сърцето ми заби силно.

Нещо не беше наред.

Нещо вътре в мен крещеше:

Догони я.

Тя вече беше стигнала до улицата.

— Чакай! — извиках задъхано и хукнах след нея.

Но тя не ме чу.

Тъкмо стъпваше на пътя.

После всичко стана за секунди.

Писък на гуми.

Оглушителен звук от спирачки.

Затворих очи.

Когато ги отворих…

Светът се беше счупил.

Чантата ѝ лежеше от другата страна на пътя.

А тялото ѝ…

Кръв.

Навсякъде.

Шофьорът беше изскочил от колата и се опитваше да ѝ помогне, но ръцете му трепереха.

— Тя изскочи на пътя ми! — повтаряше той паникьосано. — Аз… аз не можах да спра!

Не го слушах.

По лицето ми се стичаха сълзи.

Гърдите ме боляха.

Дори не я познавах.

Но това…

Това болеше.

И тогава го чух.

Гласът.

Тих.

Студен.

Някъде в главата ми.

— Виждаш ли… РОЙ.

— Ти носиш само страдание на хората около себе си.

— Моля те… спри… — прошепнах.

Но гласът се засмя.

Когато се прибрах при баба ми, веднага влязох под душа.

Пуснах водата толкова гореща, че кожата ми започна да пари.

Исках да измия всичко.

Кръвта.

Спомените.

Гласа.

Но той още беше там.

Дълбоко в главата ми.

Баба ми веднага разбра, че нещо не е наред.

По-късно извика Акира да дойде.

— Наистина е много гадно… — каза той тихо, докато седеше на леглото ми. — Но не си виновен ти, Рой. Понякога такива неща просто… се случват.

Той ме потупа по рамото.

— Ще мине. Болката ще мине.

Погледнах го.

— Акира… ти си единственият ми приятел.

Гласът ми трепереше.

— Не искам да те загубя.

Той се засмя.

— Какво говориш, бе? Знаеш, че никога няма да ме загубиш.

— Ти си ми като брат.

После отвори раницата си.

— Виж какво ти нося.

Вътре имаше няколко кенчета бира.

— Терапия — ухили се той.

Седяхме в стаята ми, гледахме глупави филми и пиехме бира.

За малко дори забравих всичко.

Когато станах да взема още пуканки, минах покрай огледалото.

Спрях.

Под очите ми имаше огромни тъмни торбички.

Изглеждах като човек, който не е спал от седмици.

И за секунда…

ми се стори, че нещо зад мен се движи в отражението.

Обърнах се рязко.

Нямаше никого.

— Какво има? — попита Акира.

Поклатих глава.

— Нищо.

Тази нощ Акира остана да спи у нас.

И за първи път от много време…

заспах дълбоко.

Но някъде в съня ми гласът прошепна отново:

„Това е само началото, Рой.“