Пепел и прошка - Глава 1

▼△▼ Мракът ще слезе сред живите не да ги унищожи, а да ги постави пред огледалото на делата им. ▼△▼

▼△▼ И ако не разпознаят лицето си, ще бъдат погълнати. ▼△▼

Тя се пробуди в тишината между звездите. Без име. Космосът се сви около нея, когато отвори очи и светлината изчезна.

От бездната се роди тяхното НАКАЗАНИЕ.

https://www.youtube.com/watch?v=0BNh7zpBoBU

——————————

——————————

Глава 1

Нощта бе задушна, тежка като вина. Отвисоко тя наблюдаваше мъжа. Стоеше на ръба на покрива, без сянка, без дъх.

Долу, в тясната уличка, той вървеше зад момичето – бързо, уверено, с онази мрачна решителност на човек, който е свикнал да убива.

Тя знаеше всичко за него. Името му. Броя на телата, които бе оставил след себе си. Думите, които бе шепнал на жертвите си, преди да ги заглуши завинаги.

Когато ножът проблесна под уличната лампа, тя не помръдна. Не беше нейна работа да променя събитията. Само да ги види. Да прецени. Да съди.

Кръвта се разля, а вятърът занесе мириса ѝ нагоре, до нея. Тя го пое в дробовете си, без да трепне.

„Студен е,“ помисли си. „Дори кръвта му е студена.“

След това слезе.

Мъжът излезе от уличката, избърса ножа си в ризата на мъртвата и тръгна към бара отсреща, за да отпразнува поредната нощ.

Там я видя.

Седеше на маса в ъгъла, с лице, което не можеше да запомни. Черната ѝ коса се спускаше като катран, тежка и лъскава, прекъсната само от един бял кичур, който падаше върху лицето ѝ като белег. Едното ѝ око бе кехлибарено – топло, почти човешко. Другото – млечнобяло, сякаш сляпо. Но точно то го прониза, когато тя вдигна погледа си. Тя беше висока и слаба, като сянка, която не тежи на земята. Всяко нейно движение беше премерено – тихо, хищническо.

Тя му се усмихна едва забележимо.

– Ще пиеш ли с мен? – попита.

Гласът ѝ беше нежен, но в него имаше нещо, което го накара да се изправи веднага.

Тя вървеше пред него, а той се усмихваше на гърба ѝ - мислеше си, че съдбата му е подарила нова играчка.

Когато вратата на нейното жилище се затвори, въздухът се промени. Той я последва вътре, пиян от самоувереност и желание.

Но когато тя се обърна, вече не беше същата.

Лицето ѝ се разтвори в нещо древно и ужасяващо - не човешко, не земно. Очите ѝ станаха бездни. От зениците ѝ изригна светлина и той видя... себе си.

Всичко, което бе направил. Всяка молба, която бе пренебрегнал. Всяко лице, което бе унищожил.

Когато вика му отекна, тя само прошепна:

– Виж ги. Виж себе си през техните очи.

Светът се разтвори. Болката, ужасът, страхът на жертвите му преминаха през него като буря.

Когато всичко свърши, той лежеше на пода, безмълвен, с очи, които не гледаха нищо.

Тя седна срещу него и запали свещ.

– Един – прошепна. – Остават триста шестдесет и четири.

Пламъкът потрепна, сякаш вятърът отвън бе жив.

И нощта отново млъкна.