Бездната на лудостта - Пролог

Душата ми е празна. Тялото - само обвивка, куха и тежка. Всяка нощ ги виждам - сенките. Те идват безшумно, обграждат ме, душат ме с мълчанието си. Стоят край леглото и шепнат. Молят се за хапка.

Гласовете не млъкват. Те рият в ума ми, крещят, смеят се. Будя се в пот, в писък, в страх.

Те са виновни за всичко.

От килията си викам, но никой не ме чува.

Само този път… чувам нов глас. Той е различен. Той ми казва, че ще успея. Че ще ги спася.

Санаториум „Здравето е радост“

Листата падат, есента се прокрадва тихо. Септемврийският вятър подухва хладно - време е за смяна на дрехите. Майки изпращат децата си на училище, улиците гъмжат от живот.

А тук, зад стените на санаториума, времето няма значение.

Добре дошли.

Нека ви разведа.

Ето го приятеля ми - горкият, шизофренията му рисува чудовища по стените. Не го слушайте, ако искате да спите спокойно.

А там е милата Мери… поне днес. Утре ще е Кери, и тогава трябва да стоя настрана.

Доктор Рейнхарт пак е на смяна - значи ще има „допълнителна терапия“.

Стела, най-милата от всички, скоро ще се превърне в жертва на биполярността на Кен.

Аз? Аз играя шах с охраната. Още десет хиляди победи и обещаха да ме пуснат.

Сигурно се питате как се озовах тук.

Историята е дълга…

Но имаме време, нали?

Аз съм Рой.

Казват, че нещо не ми е наред.

А вие - ще решите сами.