Бездната на лудостта - Глава 1

Всичко започна онова лято - лятото, преди да стана десети клас. Горещо, безмилостно лято. Слънцето сякаш се забавляваше да ме изгаря, а аз бях принуден да седя на плажа, защото сестра ми умираше да е на море.

– Батко, няма ли да влезеш във водата? – подвикна Емили, докато тичаше към вълните.

– Защо ми е да влизам, Емили? По-добре под чадъра – прохладно е.

– Тц, много си скучен! Затова сигурно нямаш приятели!

Това си беше типично за нея. Емили винаги ме дразнеше. По-малка беше, но получаваше всичко, което поиска. Баща ни ни беше изоставил, когато тя още беше бебе, а майка ми бързо си намери нов приятел.

Първо си помислих, че това е добре — поне вече не ме следеше на всяка крачка. Но скоро разбрах колко греша. Той беше от онези хора, които се усмихват на всички… освен на теб. Заяждаше се, унижаваше ме, а понякога в гнева си – ме удряше.

Никога не казах на майка ми. Знаех, че няма как да се справи сама, и си повтарях, че трябва да съм благодарен. А и имаше един малък плюс – никой не забелязваше кога изчезвам.

– Рори, скъпи, хайде, влез във водата – помоли ме майка ми. – Нали все пак сме на почивка.

Знаех какво означава този тон. Ако не се съглася, ще има последствия. Затова станах и влязох.

Водата беше топла, тежка, миришеше на сол и водорасли. Не разбирах какво всички намират за приятно в това. Вятърът задуха, и изведнъж шапката ми отлетя – завъртя се във въздуха и падна няколко метра навътре.

Тръгнах да я взема.

Само че морето не искаше да ме пусне обратно. Усетих как ме дърпа надолу, студено и силно. Под краката ми вече нямаше дъно. Паниката ме удари като ток.

Опитах се да извикам, но вместо въздух, вдишах вода. Солена, остра, пронизваща дробовете ми.

Мятах се наляво и надясно, като риба на сухо. Без посока. Без шанс.

После всичко потъмня.

И тишината ме погълна.

Изведнъж се събудих на плажа. Около мен се бяха навъртали хора - слънцето слепеше, пясъкът миришеше на сол и бензин от лодките, а майка ми ме гледаше с широко, разтревожено лице. „Явно няма да умра днес,“ си помислих. Тя ме притисна в прегръдка, целуваше ме по челото, сякаш не можа да се насити. До нея, забита в гърдите ѝ, сестра ми плачеше - тихо, рязко, като че ли всяка сълза ръсеше пясък.

Прегледаха ме на място и казаха, че съм добре - или поне така звучаха думите им. Върнахме се в хотела; краката ми все едно не бяха мои и паднах право върху леглото. Уморен до безсилие, потъвнах в сън, който миришеше на йод и умора.

Но сънят не беше мирен. Проникна нечий глас - първо слаб, после по-ясен, като отдалечено радиопредаване:

– Защо просто не им прережеш главите…

Изскочих рязко от леглото. В стаята беше тихо; сестра ми дишаше равномерно на другото легло. Помислих, че говори насън и се върнах под завивките, но гласът се върна — по-настойчив, по-остър:

– Наръгай я с ножицата и я нарежи на парченца…

Сърцето ми подскачаше като птица в клетка. Опитвах се да запиша всяко дишане, всяко движение, но нищо не издаваше присъствие. И тогава усетих - нечий топъл дъх край ухото ми.

– Счупи пръстите ѝ и…

Обърнах се панически. Нямаше никого. Запалих лампата и огледах стаята: куфари, плажен чаршаф, малък телевизор с жужащ екран. Студена пот се стичаше по гърба ми. Цяла нощ не успях да изключа мислите - седях буден и гледах телевизия, докато светлината от екрана изкривяваше лицата в стаята.

На сутринта сестра ми подскочи върху леглото:

– Бате, ставай! Стига си спал, мързеливец! Време е да си събираме багажа.

И както винаги - светът се върна в обичайния си, дребен ритъм, но вътре в мен нещо остана разбито и тихо шепнеше.