Бездната на лудостта - Глава 2 (Гласът)

Беше последният ни ден от почивката и се прибирахме. Бързо се изнесохме от хотела и се запътихме към някаква стара крепост, която доведеният ми баща искаше да види. Тя се намираше в планината, затова трябваше да караме внимателно. Изведнъж обаче спукахме гума. Оказа се, че доведеният ми баща вече е използвал резервната, и се наложи да се обадим на пътна помощ.

Със сестра ми тръгнахме да се разхождаме по една горска пътека. Не съм голям фен на ходенето и разходките – обичам да си стоя вкъщи – но това беше по-добре, отколкото да слушам ругатните на баща ми и отчаяните му опити да намери решение на проблема.

Стигнахме до една скала. Надолу имаше стръмен наклон, и си помислих: „Ако падна, със сигурност ще си счупя врата.“
Сестра ми събираше всякакви цветя и плевели, за да ги подари на майка ми – като едно добро момиченце.

— Бате, виж какво намерих! Лайка! Помириши.
— Мирише на чай... предполагам.
— Трябва да си по-мил, ако искаш момичетата да те харесат.

Кожата ми настръхна. Изведнъж ми се зави свят.
„Бутни неблагодарницата...“ – прошепна гласът.

Сестра ми ме погледна разтревожено.
— Бате, добре ли си?
— Нищо ми няма! Не ме докосвай!

В този миг се изви силен вятър. Тя загуби равновесие и падна от скалата.
— ЕМИЛИ! – изкрещях и се опитах да я хвана.

Гледах на забавен каданс как сестра ми пада, как си удря главата в камъка, как ръката ѝ се чупи. Стомахът ми се обърна и повърнах. После станах и се затичах да извикам майка ми.

Закараха я в болница. Докато чакахме новини от доктора, майка ми крещеше, обвиняваше себе си и мен, че не съм я пазил като неин брат. Слава богу, докторът каза, че има само счупена ръка и охлузвания по тялото, но ще се оправи.

След седмица я изписаха и се прибра вкъщи. Мислех си, че всичко ще се върне към нормалното, но дълбоко грешах. Сестра ми каза на майка ни, че аз съм я бутнал. Така ме пратиха да живея при баба ми – уж за да се успокоят нещата, а всъщност защото ме смятаха за опасен.

Една следобед, докато баба ми спеше, а аз играех на телефона си, отново чух гласа.
„Задуши я с възглавницата...“

Вече ми беше писнало. Излязох навън.
— Какво искаш от мен?! – изкрещях безпомощно. – ОТГОВОРИ МИ!

Отново онзи познат вятър... и студените тръпки по тялото ми.
„Искам... искам... ДА УМРЕШ, РОЙ УИНСТЪН! ДА СТРАДАШ, КАКТО АЗ СТРАДАХ!“

Сърцето ми препускаше. Не можех да си поема въздух. Усещах присъствие, но не можех да го видя.
— Остави ме намира! – изкрещях.

Изведнъж вятърът стихна. И онова чувство изчезна. Може би всичко беше свършило. Може би... това нещо си беше отишло.