Пепел и прошка - Глава 2

Правда вървеше по тясната улица, потънала в здрача, докато сивата сграда на църквата се изви пред нея. Камбаните бяха спрели, но тя усещаше тежестта на тишината, която сякаш задържаше всяка въздишка. Влезе вътре, стъпвайки по студения камък, и погледът ѝ се спря върху кръста, високо над олтара. Дървото му изглеждаше старо и изстрадало, с дълбоки пукнатини, които сякаш помнеха всички грехове на човечеството.

„Дори тук… светът не е такъв, какъвто трябва да бъде“, прошепна си тя. Вътрешният ѝ глас беше тих, почти несигурен. Тя се обърна към свещеника, който стоеше в страни, с ръце свити пред себе си.

— Дъще… — каза той с мек, но тревожен тон. — Търсиш ли отговори или търсиш себе си?

Правда го погледна без мимика, но мислите ѝ се разкъсваха между спомените за съня ѝ — как се беше родила от космоса, буря от огън и студ, и как близнакът ѝ, Разруха, я беше наранил, оставяйки белег върху окото ѝ. Той беше призван да внесе хаос в света, и тя не знаеше къде е, нито какво върши в момента.

— Отговорите… са само във вас — каза свещеникът, сякаш четейки мислите ѝ. — Но твоят път ще те доведе до тях, ако си готова да видиш истината.

След разговора, Правда излезе на улиците на града. Нощта беше влажна, с мирис на дъжд и стари камъни. Тя наблюдаваше хората, техните дребни радости и страхове, всяка малка грешка и жест. И тогава видя едно малко момиченце, седнало на стълбите, със сълзи по бузите. Нещо я караше да се приближи.

— Татко ми… не се е прибирал от няколко дни… — каза детето тихо, почти шепнешком. — Аз съм сама.

Правда кимна и предложи:

— Нека го потърсим.

Правда държеше малката ръка в своята и усещаше треперенето ѝ, което сякаш се предаваше и на нея. Улиците бяха тъмни, обсипани с мокър камък, от който се издигаше слаб аромат на дъжд и прахоляк. Светлините на уличните лампи проблясваха неравномерно и хвърляха дълги сенки, които се движеха като призраци по стените.

— Къде може да е татко? — попита детето, гласът му се разтваряше в мрака, слаб и несигурен.

Правда не отговори веднага. Погледът ѝ наблюдаваше хората по улиците — двама мъже, които се караха на тротоара; жена, която тичаше с торба в ръка; старец, седнал на пейка, който трепереше под тежката си наметка. Всяко движение, всяко лице беше потенциален източник на история, на болка, на грях.

Тя усещаше едновременно студ и напрежение, но не беше страх — беше наблюдение, почти научно, студено и методично. И все пак, нещо я теглеше към това малко плачещо дете, сякаш невидима нишка я водеше.

Те обикаляха улици, прелитайки между сенки и светлина, пресичаха празни площади и стари, обледенели мостове. Всяка следа, всяка врата, всяко лице може да криеше отговорите, които детето търсеше. Правда усещаше как пулсът ѝ ускорява — не заради страх, а заради нещо ново, почти болезнено чувство, което сякаш идваше от детето.

Накрая се озоваха пред дъска с обяви за изчезнали хора. Светлината на уличната лампа падаше върху снимката на един човек. Правда спря, внезапно замръзвайки. Лицето… познато ѝ беше. Всеки детайл, всяка черта напомняше за наказанието, което тя бе наложила преди дни.

— Това е баща ми! — извика момичето, а гласът му разкъса тишината на нощта.

Правда замръзна. За първи път в живота си, лишена от човешки емоции, тя усети болка в гърдите — болезнена, студена и неочаквана. Не знаеше какво да прави.

— При кого можеш да отидеш? — попита тя.

— Имам баба наблизо. Тя готви много хубаво и ми разказва интересни истории. — отвърна детето.

— Тогава нека отидем при нея. - каза Правда.

Момиченцето кимна, доверявайки се без колебание, и двете тръгнаха по тясната уличка, оградена с ниски сгради и сенки. Всяка крачка се чувстваше бавна, като че ли времето самото наблюдаваше тяхната мисия. Правда усещаше как студенината в сърцето ѝ се смекчава — малко, почти незабележимо, но достатъчно, за да я тревожи.

Когато стигнаха до малката къща с изтъркан праг, детето побягна напред, а Правда остана зад него за миг, наблюдавайки го. После нежно го последва, като за първи път се почувства като някой, който предоставя защита, а не осъжда.

Бабата отвори вратата и очите ѝ светнаха при вида на внучката. Момиченцето скочи в обятията ѝ, а Правда стоеше до тях, усещайки рязко вълнение и странна, непозната топлина в гърдите си. Без да мисли, тя се наведе и прегърна детето, прошепвайки:

— Съжалявам.

Сълзи на облекчение проблясваха в очите на детето. Усмивката му, чиста и невинна, се отпечата дълбоко в съзнанието на Правда. За първи път студените ѝ очи уловиха нотка топлина — нещо като слаб отблясък на човечност, която се прокрадваше между каменистите прегради на душата ѝ. Детето се усмихна и ѝ благодари.

— Как ти е името? — попита детето.

— Нямам такова — отвърна Правда.

— Хубаво е всеки да има име — каза момичето, като започна да мисли и да шепне различни имена. Накрая избра Маки. Правдата кимна, усещайки, че името е подходящо.

— Ще те посещавам, когато мога — обеща Правда, преди да се сбогуват.

Правда седеше на мекия склон на поляната, погледът ѝ прикован към звездите, които блестяха като студени диаманти върху тъмния бархат на небето. Въздухът бе ясен и леко хладен, а вятърът носеше аромата на свежа трева и далечни дървета. Тишината обгръщаше всичко, като че ли светът зад нея бе спрял, оставяйки я сама със собствените ѝ мисли.

Изведнъж до нея се стъпи мъжка сянка. Тя не се обърна веднага, но усещането за присъствие я накара да се изправи. Болка. Големият ѝ брат, чиято мисия и съществуване бяха винаги тежки, сякаш олицетворяваха истината, която тя се опитваше да избяга.

— Знаеш, че беше неизбежно, нали? — каза той тихо.

Правда усещаше сърцето си да стяга, макар че бе свикнала да не чувства. Болката от откритията с детето и бащата на момиченцето все още пулсираше в гърдите ѝ, но сега имаше и ново, дълбоко усещане — отговорност, която не можеше да игнорира.

Тя го погледна и отвърна:

— Болка… — отвърна тя, гласът ѝ тих, но изпълнен с напрежение, — защо справедливостта наранява невинните?

Брат ѝ не отвърна веднага. Те седяха рамо до рамо, гледайки звездите, които блещукаха над тях, без да мигат. Небето беше огромно, студено и безкрайно, с ярки петна светлина, всяко от които сякаш съдържаше съдбата на милиони животи. Правда усещаше как в този безкраен простор, самотата ѝ и досега неоткрити емоции започваха да се преплитат — болката ѝ се засилваше, но за първи път имаше и топлина, слаба и крехка.

Вятърът шептеше между дърветата, сякаш носеше гласовете на минали грешки и неизпълнени обещания. Правда почувства, че за първи път може да ги усети — не като съдия, не като същество от космоса, а като нещо човешко.

Те седяха дълго в мълчание, усещайки тежестта на неизбежността и на собствените си съдби. Правдата гледаше звездите, усещайки как всяка блестяща точка отразява част от болката ѝ — и част от новата, първоначално крехка топлина, която започваше да пробива през студеното ѝ същество.