Цялата активност

Новата 2026 година се очаква да е богата на аниме праводи. Очаквайте!!!

Да си ми жива, здрава и все така послушна и през новата 2026 година.

Пoздрав за най-добрия шеф! ;х (Баси даже съм направила nightcore на тая песен, хах)

Официалната дата за финалния сезон на Bleach очаква да бъде ЮЛИ месец. Ето официалния трейлър на анимето. ❤️ Нямам търпение!

Моят най-любим герой от Bleach e Kisuke Urahara. 🥰

Ако трябва да избера само един герой от анимето, който ми е най-любим, това е Rukia Kuchiki. ❤️ Знам, че е трудно да се избере само един, но ако започна да изброявам, сигурно няма да ми стигне мястото тук, така че избрах този, който харесвам най-много. ❣️“ А кой е вашия най-любим герой?

еMoney, money, money Must be funny In the rich man's world

Когато статусите имат някакви ограничения и не мога да си го направя красив... sigh

Тук в тази тема ще дискутираме, новини свързани с новият сезон на Bleach. [gallery600x900] [photo=https://www.nautiljon.com/images/anime/00/45/bleach_sennen_kessen-hen_-_kashin-tan_13154.webp][/photo] [/gallery]

Гледам по 1 епизод… и после магически изчезват 12 часа. Пак.

Когато създадеш nightcore чалга. Гаси тока, гаси, че си лягам, бързо гаси, няма да избягам.

(Стар опит за нещо като "фенфик", без редакция е.) Глава 1Експериментът Светът не е същият от онзи ден в който се изсипаха хиляди метеорити без никакъв признак в небето. Промениха живота на Земята много хора загинаха, а други загубиха домовете си. Правителството естествено имаше други идеи как да използва метеоритите след като откриха, че те имат особен вид лъчение, което никога не се е срещало до сега. Звено 8951 мястото където се провежда експеримент R136 за създаване на хора машини за убиване. Дори през деня не се виждаше Слънцето около целия остров имаше гъста мъгла и сякаш въздухът беше по тежък за дишане. Военните прибираха деца от сиропиталищата за експериментите поради причината, че няма кого да го е грижа за тях. Евелин беше една от тях. Загуби родителите си едва на 3 години и прекара още осем в сиропиталището „Пътят на надеждата“, където г-жа Краули я наказваше с върбова пръчка по ръцете докато не прокървят, но това не можеше да се сравнява с това, което се случваше с децата в Звено 8951. Докато Евелин вървеше по коридора на сградата заедно с охраната и докторите виждаше какво се случва в стайте, деца завързани за столове и легла, спринцовки по пода, кръв бликаща от всяко възможно място това беше реалността там. - Къъде ме водите? Какво се случва тук? – извика паникьосано тя. - МЛЪКВАЙ ДЕТЕ! Вече никой не го е грижа за теб поне бъди полезна за страната си! – изкрещя единият от докторите. Евелин започна да се дърпа и се опитваше да се изхлузи от лапите на охраната. - СТОЙ МИРНА! – извика един от охранителите. Изведнъж всичко стана черно пред очите и. Може би се минаха часове или дни, но някакъв шум събуди Евелин от съня. Тя стана огледа се и видя, че е сама в тъмна стая единствено с легло и една кофа за нужник. Надеждата и угасна защото разбра,че онова, което беше видяла не е било сън. Изведнъж вратата се отвори и влезе онзи гаден доктор. - Хайде, хлапе време е! – каза докторът. - НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДЯ! ОСТАВЕТЕ МЕ НАМИРА, КОИ СТЕ ВИЕ И КАКВО ИСКАТЕ!? – изкрещя Евелин и се скри под леглото. - Охрана, хванете я. – каза докторът. Охраната извадиха насила Евелин и я заведоха в някаква зала. Там имаше и други деца, които бяха наредени в редица. - Нареди се в редицата, момиче! – извика охранителят. Евелин се нареди в края и погледна другите деца всички горе долу на еднаква възраст – 11 години. - Хей, знаете ли какво става тук? – Евелин се обърна към момчето до нея, чието лице беше безизразно. - Хеййй!! Не се прави, че не ме чуваш! – каза сърдито тя. - Не говори...Колкото повече проблеми правиш, толкова по-лоши са към теб. – отговори момчето. - Толкова ли беше трудно. Аз съм Евелин, а твоето име е? – попита тя. - Тук няма смисъл от имена рано или късно всички отиваме в червената стая, а от там връщане няма. – каза момчето. Евелин се замисли тя беше видяла една червена стая докато минаваше по коридорите с охраната. Гледката от нея би накарала и най-големият мъж да трепери. През това време докторът започна да преглежда редицата деца като гледаше всичко зрение, тегло, височина и тн. Някои от децата очевидно не покриваха неговия критерий и тогава той просто кимваше на охранителя. Накрая стига и до Евелин. - Отново ли ще буйстваш, хлапе. Отвори си устата. – каза той. Евелин го не го послуша и когато докторът насочи ръката си към нея тя го захапа. Докторът изскимтя от болка и удари Евелин по главата. Ударът беше доста силен и на Евелин и причерня и се олюля. - ВОДЕТЕ Я В СТАЯ 11! – нареди той на охраната. - Не-е спрете, ОСТАВЕТЕ МЕ! – извика безгласно тя докато сълзите от болка се стичаха по зачервените и бузи. Охраната дори не отразиха протестите и, и я завлачиха към стаята. Когато пристигнаха я сложиха на медицинския стол и я завързаха с колани. В стаята имаше маса с всякакви медицински инструменти или по скоро инструменти за мъчение според Евелин. - Какво ще ми правите!? – каза Евелин на висок тон. Зениците разширени от страх докато цялото и тяло трепереше. Тя си каза наум „Овладей се! Сега не е времето за това!“, но тялото и сякаш не чуваше. - Знаеш ли, зъбите не са ти нужни за експеримента можем просто да сложим изкуствени след това ако оцелееш. – каза той усмихвайки се лукаво. - Ти си луд! Полицията ще ни намери! Няма как да прикриете това! – каза тя, въпреки че знаеше, че вероятно никой не я търси. - Хаха, ти си едно наивно дете. – изсмя се докторът. Той взе клещи от масата и се насочи към устата на Евелин . - НЕЕЕЕ! – изкрещя изплашено тя. В този момент той хвана с клещите горният ляв кътник и го издърпа с всичка сила. Болката, която тя изпита не можеше да се опише сълзи течаха от очите и, а от устата бликаше кръв, не това не можеше да се сравнява с това, което преживяваше в сиропиталището дори и боя или гладните дни никога не са болели толкова. - Е, момиче научи ли си урока? – каза усмихвайки се той. Поради болката в устата тя нищо не можеше да каже, цялото и тяло беше вцепенено. - Хайде сега не се предавай толкова лесно. – каза докторът насочвайки клещите отново към нея. Тя опита да размята тялото си, но това беше неуспешно заради коланите. Добре, стига толкова за днес предпочитам да те запазя възможно най-здрава за експеримента. – каза той отваряйки вратата. През нея влязоха охранителите, които освободиха Евелин, но когато тя опита да стъпи на краката си падна на земята и един от охранителите я вдигна на ръце. Хиляди въпроси минаваха през главата и докато я носеха по коридора как ще избяга?, с какво е заслужила това?, как може някой да измъчва деца?, но те нямаха отговор. Стигнаха стаята и където я оставиха на леглото. След тях влезе някаква жена, която остави храна и вода на пода. Тя се обърна към Евелин и каза: - Дете, по-добре слушай или няма да оцелееш. Евелин припадна не след дълго след това. За пореден път и казват да прави каквото и кажат дори и преди Звено 8951, Евелин беше тъпкана от възпитателите в сиропиталището както и по-големите деца я тормозеха. Мина се доста време след като тя припадна тогава изведнъж вратата се отвори и охраната блъсна същото момче от преди в стаята. То отиде до Евелин и я побутна. - Хейй, събуди се!!! – извика момчето. Евелин се върна в съзнание и се стресна вида на момчето. - Откакто те взеха минаха 3 дена мислех си, че си мъртва. – каза той разтревожен. - Те-е...извадиха зъбите ми... – промълви едва тя. - Да, правят такива неща на мен ми отрязаха два пръста. – каза той показвайки ръката си чиито кутре и безименен пръст липсваха. - Съжалявам. – каза тя гледайки го съжалително. - Няма за какво. Тук съм от месец първо ми пускаха ток, а после се опитаха да ме удавят. Надявам се, че следващия път няма да оцелея. – каза той с лека усмивка и болка в погледа. - Не го изричай! – извика Евелин. Ние ще се измъкнем и ще си отмъстим! Никога няма да се предам. – каза тя с гняв. - И аз така мислех отначало, но те пречупиха волята ми. – промълви той. Аз съм Аку, приятно ми е да се запознаем. – каза той подавайки ръката си към Евелин. Евелин хвана ръката му и го дръпна към себе си за да го прегърне. Тя прошепна в ухото му – Не се предавай аз ще ни спася. Сълзи потекоха по бузите на Аку отдавна забравил какво е да бъдеш прегърнат защото и той беше сирак. Вратата отново се отвори и жената от преди влезе и отново остави храна и вода за двамата. Те хапнаха и след това заспаха един до друг. Дните се нижеха и те стояха все заедно дори и когато ги извикваха на проверка в залата. - Хей, Аку да играем на бесеница. – извика Евелин с усмивка. - Добре, ще ти угодя. – каза Аку подхилквайки се. Те сякаш бяха забравили за мястото на което се намират и това което се случваше около тях. Една сутрин обаче Евелин се събуди сама в саята. Тя веднага започна да се оглежда къде е Аку, но него го нямаше. - Хей, къде е момчето, което беше с мен?! – изкрещя тя удряйки вратата. Никой не и обърна внимание. - ЕХОО! Кажете ми къде е той?! – извика тя. Не-не, не може да са го взели... – изплака Евелин. Тя се сви на топка на земята не можеше да понесе да го загуби. Той беше единствения, които и обърна внимание и се грижеше за нея. Мина се ден и Евелин не беше спала или яла. Буцата в гърлото и не и даваше мира и тя броеше всяка минута молейки се Аку да се върне. От нищото вратата се отвори и охраната влезе и я хвана. - ПУСНЕТЕ МЕ! – извика тя. КАЖЕТЕ МИ КЪДЕ Е АКУ?! – но някой заби спринцовка в нея и тя припадна. Мина се малко време и тя се събуди вързана за някакъв болничен стол. Огледа се наоколо и видя Аку в другия край на залата и дрехите му пропити с кръв. - АКУ! – изкрещя Евелин. Аку едва помръдна, но отвори очи. - Всичко ще бъде наред Евелин...те няма да те наранят... – промълви едва Аку. - Какво говориш? Виж какво са ти сторили ще ги накарам да си платят! – викна тя през сълзи. - Недей...няма смисъл...остави ме...щом приключи всичко ще бъде наред... – каза той. В залата влязоха докторът и медицинския персонал. Докторът нареди нещо на останалите и те отидоха при Аку, които беше завързан за някакво устройство. - Какво ще му правите?! – извика Евелин. - Бъди благодарна, че те избрахме Евелин. Днес ще направим ново откритие, което ще помогне на човечеството и ще промени света ни. – каза докторът. - Започвайте! – нареди той. Тогава те започнаха да пускат електричество върху Аку. - СПРЕТЕ! – изкрещя тя. - МОЛЯ ВИ, СПРЕТЕ! Аку се гърчеше и крещеше от болка. Той продължаваше да губи кръв и не се знаеше още колко ще издържи. Евелин неспираше да крещи, но те не я чуваха. - ЗАЩО ГО ПРАВИТЕ?! – каза тя крещейки. - Виж Евелин ние си мислехме, че за да отключим тази сила е нужно да ви подлагаме на физическа болка, но сме грешели. За да отключим силата е нужно да изпитате най-голямата психическа болка, а тя е да гледаш как човека когото обичаш страда. - НЕ-НЕ моля ви недейте! Спрете! – извика Евелин. Мина се час откакто започна всичко и Аку вече не крещеше само леко потрепваше след поредната доза електричество. Погледът на Евелин беше замъглен от сълзи и тогава изведнъж отново се чу писъкът на Аку. Евелин се загледа, но не можеше да повярва на очите си Аку беше...мъртъв. - НЕЕЕ! – изкрещя тя с цялото си същество. Тогава погледна докторът, а той се усмихваше. Това пробуди нещо в нея и изведнъж всичко стана червено. Евелин се освободи от каишките и започна да убива всеки един от персонала с някаква невидима сила. Тя ходеше по коридорите убивайки с лекота охраната. За нея вече нямаше нищо на този свят. Тя разкъсваше всеки, който и се изпречи. След нея имаше река от тела и кръв. Дори когато едно от децата се опита да я спре тя не го позна и го уби. Искаше всеки да изпита нейната болка. Мразеше хората. Изпитваше такава ярост, че не можеше нищо да я спре. Когато приключи излезе от зона 8951, която беше върху остров недалеч от Япония. Тя взриви мястото със силата си и погледна към хоризонта. „Мразя се, мразя хората, мразя този свят. Искам да знам какво е да си нормален, искам отново с Аку да сме заедно“ мислеше си тя. Знам, какво е да си сам и никой да не те разбира. Какво е да мразиш всичко. – прошепна глас в главата и. - Кой е, кой говори? – запита тя. Аз съм Зеос...бях заточен в мрака от най-близките ми. Ти можеш да ми помогнеш. – каза гласът. - Защо и как да ти помогна? – попита тя. Ако дойдеш при мен Аку ще живее. Използвай силата си. Представи си врата към мрака. – каза той. Евелин се съсредоточи и започна да си представя как би изглеждала вратата. Тогава от нищото пред нея се появи врата цялата черна стоманена във вериги. Ела. – прошепна гласът в умът и. Евелин се довери и отвори вратата. Глава 2От другата страна Това, което откри от другата страна беше мрачен тунел, които изглеждаше безкраен. Тя пое по него, въпреки че имаше нещо, което я караше да настръхва в цялата обстановка. Мястото беше като лабиринт и тя стигаше няколко пъти до задънена улица. Накрая съвсем се отчая и започна да плаче. „Това някаква гадна шега ли е?“ си мислеше тя. „Насам“ чу се някакъв глас. Тя го следваше и тогава пред нея се откри нещо като голяма пещерна зала. Стените бяха украсени със скъпоценни камъни, а в средата на тавана имаше огромен полилей. Едно странно същество с дълги уши, очи като на козел и тяло като на котка се разхождаше там. Евелин прояви любопитство и се опита да го погали, но то изръмжа. - Хей, това не е много учтиво. – каза тя на животинчето. - Не обръщай внимание на Мефисто. Той винаги е бил своенравен. – каза някой зад нея. Когато тя се обърна видя най-накрая този, които я покани на това място. Кожата му беше бяла като сняг, а очите изумрудено зелени, дълга черна коса и рога красяха главата му, ушите му бяха заострени като на елф, а зъбите като на вампир готов да захапе новата си жертва. Облеклото му беше съставено от черен кожен костюм със златни копчета, колан с бордо кант и катарама с дракон и ботуши с връзки. Евелин беше запленена от гледката смяташе, че прилича на митично създание от приказките. - Какво има страхуваш ли се? – попита той с усмивка. - Какво си ти? – каза Евелин, въпреки страха си. - Аз съм Зеос и съм от расата на кастанците. И преди сме идвали на Земята, но хората винаги са ни смятали за заплаха затова прекратихме опитите да се свържем с вас. Метеоритите, които паднаха на Земята не бяха обикновени.Те са от моят свят и съдържат неимоверна сила в сърцевината си. – обясни той. Отне няколко минути на Евелин да осмисли всичко, което той каза. Тя не можеше да повярва отначалото, но като се замисли имаше логика в думите му. В Звено 8951 се говореше, че метеоритите не са от този свят и вероятно са свързани с извънземна раса. Правителството покриваше всичко и официалното изявление е, че просто поради слънчевите изригвания метеоритите са се насочили към нас. - Метеоритите са част от ядрото на една от нашите Луни. Бяхме нападнати от наш враг, които иска да вземе тази сила и да пороби света ни. Подозираме, че ще дойдат тук за да вземат частиците и вероятно ще избият вашата планета за да го направят. – продължи той. - Не разбирам, тогава аз как мога да ти помогна? – питаше Евелин. - За да дойдем във вашият свят ние отворихме портал дегизиран като врата, но не можем без някой да ни пусне от другата страна. – каза той. - Ясно, сега разбирам искаш да отворя портала. Аз съм Евелин между другото. – каза тя. - Да, но преди това трябва да се научиш да контролираш силата си. Прекалено е опасно да се разхождаш с тази сила, а и вероятно те ще се опитат да те убият за да вземат частицата. – каза Зеос. - Какво???Не можеш ли да я премахнеш от мен? – викна тя. - Съжалявам, но единственият начин да бъде разделена от теб е да те убия. – каза той с каменно изражение. Евелин не каза нищо повече толкова неща и се бяха случили, а сега е отново затворена в клетка. Сърцето и се сви от болка. Седна на земята и прегърна коленете си, въпреки всичко тя беше дете искаше да има семейство и да се почуства обичана, а сега това е далечен сън. Тялото и беше слабо и кокалесто, а зелените и очи бяха станали почти червени от сълзи, черната и коса беше лошо подстригана до раменете спомен от лабораторията. Тя носеше раздърпана розова нощница, която беше цялата в кръв. Тази гледка накара Зеос да почувства остра болка в гърдите тогава той клекна до детето и го прегърна. - Видях това, което ти се случи. Съжалявам за приятелят ти. – каза той съжалително. Евелин се сгуши в него и заплака. Той галеше главата оставяйки я да излее цялата болка, която беше насъбрала. Не след дълго коремът на Евелин започна да къркори. - Хей, сигурно отдавна не си яла. Ето вземи това. – каза Зеос подавайки и торба пълна с дайфукумочи. Миришеше толкова вкусно, че на Евелин и потекоха лиги. Тя веднага взе едно и отхапа. Сълзи от щастие се стичаха по бузите и отдавна не беше яла нещо толкова вкусно. - Благодаря! – каза тя усмихвайки се. След като се нахрани тя веднага заспа на пода, а той я зави със сакото си. Явно беше много уморена и имаше защо. Зеос се чудеше как да постъпи той не и каза, че му беше наредено да убива хората, които носят частиците. Тя беше едно дете колкото и да е убивал никога не беше наранявал дете. Пък и тя беше страдала достатъчно това момиче накара сърцето му отново да изпита тъга чувство, което той беше забравил откакто загуби сестра си преди години. Беше станал коравосърдечен и безмилостен дори собствения му вид се страхуваха от него. Мина се малко време и той предложи да отидат на Земята, но при условие, че тя ще остане с него за да се научи да контролира силата си. Евелин нямаше избор и се съгласи с условията му, въпреки че тайно планираше да избяга при първия удобен момент. Евелин отиде до една локва с вода и изми дрехите и кръвта от лицето си. Те се върнаха при вратата и тя я отвори. Изведнъж те се озоваха в Токио. Евелин се огледа, но сякаш никой не забеляза, че се появиха от нищото. - Сега да ти намерим подходящи дрехи. – каза той запътвайки се към магазин за дрехи. Евелин трябваше да го настигне тичешком, защото той правеше огромни крачки сравнение с нея. Те влязоха в магазина и всички клиенти и продавачки се обърнаха към тях. Всички жени започнаха да си шушукат и да се кикотят все пак Зеос беше доста привлекателен въпреки странния си вид. Те явно го смятаха за един от cosplayer-ите, които се идваха за събития. - Мисля, че привличаш твърде много внимание. – каза Евелин. - Защо мислиш така? – попита невежо той. - Защото приличаш на дявол иконом. – каза подигравателно тя. Той се погледна в едно от огледалата. - Да, права си не приличам на човек. – подтвърди той. Евелин отиде до мъжката секция и взе няколко дрехи и ги подаде на Зеос. - Ето, пробвай ги това носят хората. – каза тя. Зеос пробва няколко и се спря на черни дънки и сако с тениска. Той махна с ръка пред огледалото и рогата, зъбите и заострените уши изчезнаха вече приличаше на човек. Когато излезе от пробната той попита Евелин: - Е, какво мислиш? – попита неуверено той. - Изглеждаш добре, като холивудска звезда. – каза Евелин с усмивка. – Сега е мои ред. Евелин влезе в пробната за да се облече. Тя беше избрала розов суичър с щампа на onigiri и дънкова пола, а за обувки маратонки. Когато излезе от пробната те се запътиха към касата за да платят. - Почакай, ти имаш ли пари? – попита тя. Той извади една тлъста пачка пари от джоба на сакото си. Зениците на Евелин се уголемиха. - Прибери ги! Не можеш да вадиш толкова много пари просто така. – каза притеснено тя. - Не знаех. – каза той прибирайки пачката пари. Те платиха дрехите и излязоха от магазина. Глава 3Мотелът Времето навън беше хубаво и Евелин се радваше, че отново вижда слънцето. Тя усети мириса на прясно изпечени кифлички във въздуха и започна да го следва. Пристигнаха пред една оживена пекарна, в която се продаваха всякакви вкусотии. - Какво искаш да взема? - Мисля си за един кроасан с шоколад и една поничка с яйчен крем. - Хаха, ще можеш ли да изядеш и двете? - Не ме подценявай! Когато съм гладна мога да изям цяла крава. Взеха си за хапване и се запътиха към един близкия парк. След като се наядоха се чудеха къде да останат за през нощта и започнаха да обикалят в търсене. Стигнаха до една тясна уличка, в края на която имаше светещ надпис „Мотел“. - Не изглежда много добре, но нямаме избор засега. По-добре да не сме на оживено място. Зеос отвори вратата и двамата влязоха вътре. Обстановката беше сякаш на мотел от 90-те, мебелите бяха стари и си личеше, че от отдавна са тук. Нямаше никого вътре, така че Зеос позвъня на звънеца на рецепцията. „ Ей, сега идвам!“ – извика някакъв глас горе по стълбите. По стълбите слезе едно момиче с тъмно зелена коса, облечена в черна рокля. - Извинете за закъснението, но баща ми е на другата си работа. – обясни тя. - Няма проблем. Надявам се, че имате свободни стаи. – каза Зеос. - Всъщност мотелът е почти празен откакто отвориха хотела на две пресечки от тук. - Разбирам, тогава бих искал една стая с две отделни легла. – поръча той. Тя взе ключовете от таблото и всички се запътиха до втория етаж където беше стаята. Стаята беше обикновена имаше две легла, бюро с лампа, стар телевизор и шкаф. - Надявам се да ви е удобно. Моето име е Кристи ако имате нужда от нещо само позвънете по телефона. – каза тя с усмивка. - А-аз съм Евелин приятно ми е да се запознаем. – каза притеснено тя. След като останаха сами Евелин се свлече на леглото. Всичко това беше ново за нея да е навън и да е свободна. Зеос пусна телевизора и легна на леглото. Не след дълго Евелин заспа и той я зави за да не настине. Двамата бяха изтощени от днешния ден и трябваше да събират сили за обучението на Евелин утре. На сутринта Евелин се събуди от ослепителното слънце и чуруликането на птичките. Тя стана и се огледа, но нямаше следа от Зеос, това я притесни и тя слезе долу до рецепцията, където седеше Кристи. - Добро утро, поспаланке. – каза Кристи. - Добро утро, да си виждала мъжа, които е с мен? – попита Евелин. - Да, преди час излезе и каза да ти кажа, че до обяд ще се е върнал и да останеш тук. - Ясно... - Ако искаш може да идем до близката закусвалня. Виждам, че не сте от тук и ще се радвам да те разведа. – предложи тя. - С удоволствие бих, но... – още преди да довърши изречението си Кристи я беше хванала под ръка и я дърпаше към закусвалнята. Тя беше наистина близо и те стигнаха бързо. Стомахът на Евелин вече къркореше и при вида на храната лигите и потекоха. Седнаха на маста и сервитьорката дойде да ги обслужи. - Какво ще желаете? - Аз искам яйца на очи и бекон, а за десерт палачинки с банан и шоколад. – поръча си Кристи. - Аз ще искам същото... – каза плахо Евелин. - Е, Евелин разкажи ми малко повече за себе си изглеждаш ми на моята възраст. Този мъж брат ли ти е? - Не, той ми е нещо като учител. Честно казано не съм много сигурна тялото ми изглежда по-голямо от преди... - Изобщо не те разбирам. Аз съм на 16 години, ти не си ли на толкова? Евелин замълча, тя нямаше представа реално на колко години е и колко време се е минало. Сякаш вчера беше на 11 години и беше в сиропиталището, а след това в Звено 8951. Зеос влезе през вратата на закусвалнята и дойде при тях. - Хей, как си? – попита той. - Добре съм мисля... – отговори Евелин. - Не се запознахме вчера. Аз съм Зеос приятно ми е. – каза той и подаде ръка на Кристи. След това отново погледна към Евелин и нейното сериозно изражение. - Има ли нещо, което трябва да знам? Кристи стана и отиде до тоалетната виждайки, че имат нещо, което да си кажат насаме. - Ще те попитам дали знаеш на колко години съм... – промълви тя. Зеос се замисли и отговори: - Мисля, че си на около 16 години. Горе-долу беше 2 години на онова място и поради изкривяването на времето в затвора ми ти се губят 3 години. Евелин изпадна в потрес от думите му. Губят ми се 3 години – помисли си тя. 2 години в онази касапница, не е възможно да не би да ми се губят спомени – мислеше си тя. Досега не беше забелязала, че тялото и се е променило толкова и сама отказваше да повярва, че такова нещо е възможно. Той я погали по главата и каза: - Всичко ще бъде наред. Не се отчайвай. Аз ще ида в мотела, а ти се забавлявай, тренировките ще бъдат довечера. Зеос си тръсна и Кристи веднага се върна от тоалетната. - Е, да не би да има нещо между вас? Въпреки че той изглежда на около 20-2500 години, хаха. – пошегува се Кристи. - Не, не изобщо не е така. - Е, ще ми разкажеш ли? Евелин разказа малка част от живота си, а останалото си измисли за да звучи правдоподобно. След това Евелин и Зеос си тръгнаха, а Кристи се върна в мотела. През следващите дни Кристи и Евелин си станаха много близки. Кристи научи Евелин как да се гримира и как да се облича за възрастта си. Двете си станаха най-добри приятелки и Евелин не можеше да повярва, че може да има нормален живот стига да е тук с Кристи. Зеос се радваше, че Евелин можеше да се разсее от това което я очакваше когато се сблъска с враговете им. През деня тя помагаше на Кристи с мотела, а вечерта тренираха със Зеос. - Е, не мислиш ли да се запишеш в някое училище когато започне новата учебна година? - попита Кристи. - Бих се радвала, но...едва ли ще имам време. - отговори тя. - Ясно заради състезанията ли? Евелин беше казала на Кристи, че Зеос е нейният треньор и се готви за състезание по карате. - Д-да, просто ме чакат много тренировки и ще ходя на състезания извън града. - излъга тя. - Жалко, много ми се искаше да се запишеш в моето училище и да сме заедно...Ти си ми най-скъпата приятелка, която някога съм имала. Двете се гушнаха и Евелин не можеше вътрешно да понесе, че трябва да я лъже за да я предпази. Искаше и се да може да сподели всичко без да се притеснява, но знаеше, че това може да постави Кристи в опасност. Глава 4Нападението Зеос заведе Евелин в предградията и там имаше изоставени сгради и игрище, на което те можеха да тренират. Зеос първо показа на Евелин как да предвижда движенията на опонента си и да атакува. Първите и опити да избегне и нанесе удар бяха неуспешни. Евелин се ядоса на себе си и на това колко е слаба и беззащитна. - Не се отказвай! – извика Зеос. Евелин се отърси от това чувство и за първи път успя да избегне атаката, но отново не можа да нанесе удар. - Имаш напредък. – укоражи я той. След като свършиха тренировката се прибраха и Евелин си взе душ. Зеос беше взел пица и двамата хапнаха за да възстановят силите си. - Исках да те питам няма ли да ми трябва оръжие за да се бия? – попита Евелин. - Да, имам нещо предвид. Един стар приятел ми дължи услуга. – отговори Зеос. Двамата бяха толкова изтощени, че веднага си легнаха и оставиха телевизора да работи. Изведнъж се чу някакъв шум „Тряс!“. Евелин се събуди и огледа се, но беше пълен мрак. Погледна към другото легло, но Зеос го нямаше. Тя стана и излезе от стаята. Докато ходеше по коридора отново чу шум и се затича. Стигна до една стая, която светеше и когато отвори вратата видя някакъв човек, не това беше нещо като ангел. - Ето къде си била! – извика той. Евелин избегна опита му да и посегне и той удари вратата вместо това. Тя се опита да му отвърне, но той вместо да избегне удара го пое и тя се стресна. Хвана я за ръката и я блъсна в стената. Евелин падна на земята, а той я хвана за врата и я вдигна. От устните и се чу писък. - Сега ще поправя грешката! – каза той, а очите му бяха кърваво червени. Колкото и да се опитваше да се измъкне не можеше и усещаше как бавно губи съзнание. В главата и изплуваха мисли „Това ли е краят?“. Вик я събуди от съня и тя видя Зеос да стои на врата с изплашено изражение. Той хвана мъжа и го удари, при което той изпусна Евелин на земята. Двамата се биеха ожесточено. Мъжът извади кама, с която прободе Зеос в крака. От раната шурна кръв и той падна на колене. - Ще си платиш за това! – изкрещя Зеос. Той призова катаната си и преряза гърдите на мъжа. Ангелът се сви на топка в първия момент и после с изненадващ удар го удари в корема. След това направи кръг с ръка и се появи портал. - По дяволите! Ще се върна! – закле се мъжът и изчезна в портала преди Зеос да го хване. Евелин се осъзна и веднага отиде да види как е Зеос. - Добре ли си? – попита тя. - Нищо ми няма. Не е нещо непоправимо. – отговори той. Тя скъса парче от чаршафа и го уви около неговия крак. Помогна му да стане и го заведе в стаята им. - Ще отида да видя как е Кристи. – каза тя и изхвърча през вратата. Тя почука на вратата на Кристи, но никой не отговори, затова влезе. В стаята нямаше никого, а всичко беше бъркотия. Когато видя кръвта и стана ясно, че мъжът е влязъл първо в стаята на Кристи. Сърцето и препускаше, а гневът изцяло я обзе. Стаята започна да се клати и изведнъж прозорците се пръснаха. Сякаш светлината се страхуваше да пристъпи и мракът царуваше. Едиствено очите на Евелин светеха в кърваво червено. Зеос бързо дойде и я видя. Веднага му стана ясно, че Кристи е везета за заложница, а Евелин е обзета от ярост и болка. - Той...ще умре... - промълви тя със зловещ тон. - Ще го разкъсам...на парченца...Как СМЕЕ?! - изкрещя тя и настана гробна тишина. Зеос отиде до нея и я прегърна. - Ще си я върнем...Не се предавай на мрака или ще станеш като тези, които ти причиниха това... При тези думи светлината се върна и Ев се успокой малко. - Той беше един от враговете ни. Вие сте ги наричали ангели, но реално те са идвали на Земята за да взимат каквото им е нужно. Расата им се нарича алатус. – обясни Зеос. - Дали ще направят нещо на Кристи? – попита тя. - Те не са по мъченията, но вероятно ще я държат за заложница докато не се предадеш. Не си го и помисляй обаче след като ги е видяла няма да я пуснат току така. - Какво ще правим тогава? - Не можем да останем тук. Докато се разхождахме намерих място където да останем. Една малка изоставена къща на края на града. Двамата си събраха багажа и тръгнаха натам. Евелин се чувстваше ужасно не можеше да си прости, че заради нея са отвлекли Кристи. Беше потънала в мисли „Какво ще стане сега?“, „Колко ли е уплашена Кристи?“, „Аз съм безполезна“... Глава 5 Ново начало Стигнаха до къщичката, която беше порутена и цялата в паяжини. Тя беше далеч от центъра в изоставената част. До къщата имаше кашон и когато тя отиде да види какво има се чу мяукане от кашона. Там имаше две малки котенца, които са били изоставени. Евелин им се порадва докато Зеос разчистваше боклука от къщата. - Може ли да ги задържим? Моляяя... – молеше се тя. - Ти ще ги храниш и ще им чистиш. Тя много се зарадва понеже винаги е искала да си има котенце. Зеос беше разчистил и беше намерил стари дюшеци, на които беше постлал одеала и чаршафи. Къщата не изглеждаше толкова зле, а котенцата спяха до Евелин. Минаха се няколко седмици Евелин напредваше все повече в тренировките си и вече отвръщаше без проблем. Тя знаеше как да използва силата, която и беше дадена от метеорита. Спомените от болезненото минало избледняваха, но всяка вечер си мислеше за Кристи. Един ден се почука на вратата и когато отвори Евелин видя едно момиче и момче на нейната възраст. - Ъм, здравейте? – каза объркано тя. - Здравей, ти ли си момичето от Звено 8951? – попита сериозно момчето. - Да... – отговори плахо тя. Момчето и момичето се усмихнаха и я прегърнаха. Евелин беше страшно объркана и не знаеше как да реагира. - Не разбирам... - Ти си първата, която намерихме от експеримента. Мислехме си, че само ние сме оцелели. – каза момчето. - Не мога да повярвам, че има и друг оцелял. Аз съм Лили, а това е брат ми Гилбърт. – каза с усмивка момичето. - Аз съм Евелин...приятно ми е. Влезте, въпреки че домът ми не е нищо особено. Двамата влязоха и седнаха на малката масичка. Евелин им сервира сладки и чай. Лили беше чаровно момиче с дълга руса коса и сини очи. Тя изглеждаше като от списание, а брат и беше неино копие. Те разказаха за премеждията им и как са имали няколко сблъска с алатусинци. Лили и Гилбърт са били спасени и обучени от друг кастанец на име Деимос, които ги е изоставил щом победили при последната битка. - Ти получи ли своето оръжие Ев? – попита Лили. - Все още не...учителят мисли, че не съм готова. - Моето оръжие е меч, а на Лили е лък не е ли готино! – каза Гилбърт. - Гил, недей така! Ев може да се почувства зле. – скара му се тя. Зеос се прибра от дългата си мисия и носеше огромна черна кутия на гърба си. Той се запозна с Лили и Гил, когато чу кой ги е обучавал се измся, че изобщо са живи. Деимос е стар негов приятел, които имал лош темперамент и се бил заклел да няма ученици. Тъй като къщата вече била приведена във вид и имала още едно голямо легло Евелин предложила на гостите да останат. Тя била щастлива, че най-накрая е намерила сродни души, които да споделят болката и. На сутринта започнаха с тренировките Евелин беше много по-силна от двамата, въпреки че не беше тренирала колкото тях. Зеос им обясни, че когато са правели експериментите вероятно всеки е получил различна доза от лъченията на метеорита. Всеки имаше различни подобрения и способности. Гил беше супер бърз и ловък, а Лили винаги оцелваше целта без дори да гледа. Той можеше да замразява, това което разсече с меча си, а стрелите на Лили се запалваха и взривяваха. Бяха се научили да вкарват енергията си в оръжията, което Евелин не се беше научила още. - Мисля, че вече е време. – каза Зеос и погледна към Евелин. Той извади от черната кутия голяма черна коса, която имаше червено око. Всички спряха с тренировките и се загледаха в окото. Побиха ги тръпки и сякаш всяко щастие изчезна, точно както когато бяха в Звено 8951. - Не се притеснявайте. Нормално е да реагирате така все пак сте били на прага на смъртта. Това е прословутата коса на г-н Смърт. – обясни той. - Т-той съществува? – попита Лили. - Да, може да се каже, че има такова нещо. Той е същество много по-старо от мен. Познавам го отдавна и ми дължеше услуга затова ми зае косата си. - Интересно... – промълви Гилбърт. Зеос показа на Евелин как да използва оръжието и да концентрира силата си в него. Тя замахна към близкото плашило и направи огромна дупка в земята. - М-май ще трябва да съм по-внимателна... - Мислиш ли... – изсмя се Гил. Лили седна да си почива на полянката, а Ев и Гил се биеха. - Няма да се въздържам – каза той. - По-добре се пази – изсмя му се тя. Ев успяваше да избегне атаките му, но когато тръгна да замахва той се дръпна и тя падна в краката му. - Ах, ти! – извика тя, а всички се смееха. Тя го хвана за крака и той се строполи на земята. Бързо вдигна дървения меч, с който тренираше и го насочи към гръкляна му. - Сега кой се смее! – лукаво се усмихваше тя. В края на деня те се събраха около масата и хапнаха пилешка супа, която Лили беше приготвила. Обстановката беше спокойна и приятна. Никога не бяха се чувствали толкова добре най-накрая бяха щастливи. Нощта беше студена и вятърът ехтеше. Чуваше се скърцането на старите дъски на тавана. Евелин не можеше да заспи и стана от леглото за да се разходи. Небето беше чисто и тя можеше да види всички звезди. Те изглеждаха толкова далечни и недостижими като това да имат нормален живот. Изведнъж някой я прекъсна. - Хей, явно и ти не можеш да заспиш. – каза Лили. - Да, нещо не ми дава спокойствие. - Да не би да си мислиш за онова момиче Кристи? – попита я тя. - Мисля си за това, че може би никога няма да имаме нормален живот, а аз провалих и живота на едно обикновено момиче, което дори може да не е живо. - Недей така...ще я спасиш всичко ще е наред. – успокояваше я Лили и я прегърна. - Благодаря ти...а сега да се връщаме преди да умрем от студ!

(Текстът е без редакция, така че се извинявам, ако има грешки.) Мъглата се разнасяше в нощта, а звукът от скърцането на метал пронизваше тишината. Сладникава мизирма се разнасяше, карайките да искаш да вкусиш това, което миришеше така опияняващо. Продължаваш напред и минаваш покрай люлките, които се люлеят сами сякаш са самотни и те привикват отново да си спомниш детството. Минаваш покрай боклукчийските кофи, а там кукли и колички, някога ти играеше с тях. По-обувките ти има кал, но не знаеш откъде е, адско главоболие пробива главата ти. Музиката дъни в близката дискотека, грехът е във въздуха. Влизаш. Спомени за едни грешни дни и време без правила. Изведнъж някой ти разбива устната и вкусът на кръвта те връща в реалността. Излизаш и се качваш в лъскава черна кола, която те вози към незнайна крайна точка. Слизаш. Намираш се на спирката за автобуса към вас. Развъраш се, за да дали някой те гледа и започваш да пикаеш в храстите до нея. Автобус минава и те стряска, докато си пикаеш спокойно и ти малко си препикаваш новите еър форски. Сядаш и започваш да чакаш автбоуса, който има 30 минути закъснение. Очите ти натежават и се заслушваш в шума на дърветата. Всичко става черно. - Добър вечер, господине. Какво ще желаете днес? – пита те маймуна в костюм. Стряскаш се и си объркан от този обрат. Къде си? Ти си в рестотранът на кораба майка, който е на светлинни години от Земята, пътуващ към планета Агарта. Явно всичко е било спомен от дните ти на Земята. - Ще желая меню и чаша вода. – отвръщаш ти, все още объркан от обстоятелствата. - Веднага, господине. – отговрая ти маймуната джентълмен. Не след дълго ти носи меню и вода, а ти отпиваш. Страннен вкус, нали? Е, това е „водата“. Или да кажа Кока Кола. Отваряш менюто, но не можеш да разчетеш думите сякаш всичко е една супа от букви. Откриваш една, което можеш да прочетеш и ясно се разчита „Сланина“. А да, сланината на дядо ти Иван. Добре щеше да ти дойде с червен пипер и една ракийка. - Извинете, може ли да поръчам? – питаш притеснено ти. Костюмираната маймуна идва и те удря през лицето с менюто вдимо ядосана. - Господине, не е ваш ред да сте на този кораб. Хайде да си ходите. – каза изнервено тя. Ненадейно ти се озоваваш на пода на някаква църква, а бабички в далечината палят свещи. Ставаш и се олюляваш. Хващаш се за едната пейка и се опитваш да извикаш, но гърлото ти е пресъхнало. В този момент бабите идват при теб и започват да те разпитват: - Добре ли си, младежо? Пак ли пиянска вечер? – разпитваха те. - Ами малко съм жаден и ми се вие свят. – отговори им ти. (Няма ти нищо, лигльо) - Оле, бабе, сега ще ти дадем малко сок от грозде. – каза едната баба извади шише от Кока Кола и ти даде да сръбнеш. Ти надигна шишето бързо и се оля с виното, защото си идиот. Не ме обиждай каза ми ти, но аз съм разказвачът и ти казах да млъкнеш. Тоест аз съм гласът в главата ти. Тогава бабите ти казаха, че пропаднали алкохолици като теб не могат да влизат в божия дом и те изгониха навън. Там пък имаше стадо крави с крила и едната крава ти намигна. Докато ги гледаше усети зад гърба си някакво зловещо присъствие и се обърна. Това беше мъж на около 70 години с мустак на Милко Калайджиев, който пушеше цигара и тропаше с крак недоволно. - Хайде, колко време мислиш да се туташ. Тия крави няма сами да се приберат и издоят. – викна ти изнервено той. - Да доя кравите ли? – учудено попита ти. - Че как? Днес ти е първият ден като кравар, а само се задяваш с Любка. – отвърна ти той. - Любка ли? Коя е тя? – попита го ти. - Е, как коя, бре? Ей, тая дет ти намига. – каза той и посочи кравата, която ти намигна по-рано. – Ама да знаеш, я съм си я заплюл и не си я давам. - Ясно... – каза объркано ти. Трябваше да влезеш в ролята си на кравар, за да избягаш от тази безумна ситуация, дори не знаеш как се случва от нормална разходка да се озовеш на кораба майка със сервитьор маймуна, а после в църква с луди бабки, който се опитват да те изкарат алкохолик. А се пък това... Не ти беше лесно, но реши да опиташ да хванеш кравите. Една крава летеше около теб и ти опита да се промъкнеш зад нея и да я хванеш за опашката. Ала, като я дръпна за опашката тя се изплаши и започна да те мята нагоре надолу. Дядката ти се смееше, а ти реши да пробваш да погалиш кравата, за да я успокоиш. В този момемнт бикът те видя да се задяваш с любимата му и те подгони, докато тичаше ти се спъна и падна в една яма. Всичко стана черно. В далечината се чуваше някакъв шум от радио и това те събуди. Беше в куклена къщичка, облечен като куклата Кен. Всичко в къщичката беше пластмасово дори и храната. - Сега пък какво се случва? Стига толкова! – изкрещя ти и щеше да събудиш куклата бебе. - Защо си се развикал, бе, ало?! – извика бебето от кошарата си. - Баси, бебето приказва?! – извика изненадано ти. - Я да ме нахраниш, че макя ми не ми е давала бозка от 2 часа. – заповяда ти бебето с дълбок мъжки глас и извади глок. Изплашен ти от бебето гангстер, реши да отидеш в кухнята и да му направиш шише с мляко. Включи печката играчка и сложи вода на котлона. Докато чакаше да заври водата, една огромна лапа се просегна от прозореца и те шибна. Направо те изтреля от къщичката към огромното легло. Ти малко си удари главата и получи сътресение, но нищо ти нямаше. Мигна два-три пъти и се озова в училище. - Номер 12 да изпее Шаро и първия сняг. – рече даскалицата и те посочи. Притеснен ти стана и започна да се оглеждаш. Как започваше глупавата песничка? - Хайде, че ще ти пиша двойка! – каза разсърдено учителката. - Добре, госпожо... Ами... – замисли се ти и си спомни, че си я пял преди с приятелите от даскало. – Тихо се сипе белият прах. Глено щипе ноздрите пак... - Сядай си! Двойка! – изкрещя разярената госпожа. Часът свърши и едно от децата започна да раздава закуските. Те бяха кренвиршка и боза, и ти лакомо налапа кренвирша, защото беше гладен и не беще ял от вчера. Докато мляскаше децата играеха на Белот и си залагаха джобните. Изневиделица майка ти се появи недоволна с учителката. Хвана те за ухото и почна да те дърпа. - Ще станеш същия като баща си! Проклет отакувец, който цял ден превежда детски филмчета. – раздразнено каза тя. - Мамо, ама това са анимета. – опита се да й обясниш ти, но тя ти удари един задвратник. От вратата се появи и директорът на училището с една вежда и цирей на носът. Той те хвана за яката и почна да те влачи нанякъде. - Сега ще видиш, нехранимайко такъв. – промърмори той. Вървяхте по някакъв тъмен коридор и постепенно обстановката започна да се сменя. По стените започнаха да се появяват графити и плакати, а музика се чуваше в далечината. Тогава той отвори една огромна червена врата и те хвърли вътре така грубо, че ти падна на земята. Около теб бяха мацки с високи токчета и къси роклички в стил 2000 година. Ти стана и се изтупа. Беше в дискотека, но не нормална такава. Там мадамите имаха котешки уши и опашки, а мъжете рога на демони. „Не може да стане по-странно...“ – помисли си ти. Две мацки дойдоха при теб и ти дадоха някакъв коктейл, който ти изпи, защото си мръсен алкохолик. Те започнаха да танцуват и да се умилкват около теб като истински котенца. Гърмеше яка чалга и пуснаха „Ледена кралица“ на Азис. Ти удари най-якия кючек, който някога си въртял. В този момент от тълпата се появи една яка готик мадама, която те хвана за ланеца и започна да те дърпа на наякъде. Слизахте надолу по прашни и осеяни с паяжини стълби към мазето. Там имаше огромно легло с черни чаршави и вериги закачени за крайщата. Започна да се притесняваш за живота си и се чудеше дали е добра идея да се поддадеш на слабостта си към готик мацки. Тя пусна ланеца ти и те бутна на леглото, а след това скочи върху теб. Момичето облиза ухото ти и ти изтръпна, а след това захапа врата ти. Ти изпищя като госпожица, но ти хареса. Очевидно мадамата беше вампирка и искаше да те изсмуче. След това тя завърза с вериги ръцете ти и започна разкопчава ризата ти. Ръцете й се плъзнаха по малкото ти шкембе и стигнаха до колана ти. Ти се изкефи, когато тя започна да го разкопчава. В този момент мацката те погледна и каза с дълбок мъжки глас: - Господине, не можете да спите на спирката! – рече сърдито. Съзнанието ти се замъгли и всичко се размаза пред очите ти. Започна да премигваш и в следващият момент беше в нормалният свят, където беше заспал на спирката за автобуса към вас, а сърдит чичка ти се караше, че лежиш там. Разочарован, че сънят не продължи, ти стана, изтупа се и си тръгна по пътя към вас. Завинаги щеше да помниш този шантав сън и повече нямаше да смесваш мездренска ракия с редбул.

Да се прочете!

Нуждае ли се човечеството от духовно изцеление? Губи ли мъдростта и разума си? Ще се самоунищожи ли? Или някак си ще се оправи? За Валдемар Карузо това е без значение, докато не попада в една жестока игра. Игра на надмощие, находчивост, оцеляване… и малко инат. Един мъж доказва, че човешкото его и цинизъм могат да размахат среден пръст дори пред лицето на собствената си гибел. Бихте ли повярвали, че съществуват висши сили, способни да управляват целия ви живот, а вие да сте безсилни пред тях, като пионки в настолна игра? Е, те доскоро си мислеха така... 📥 Изтегли ( .zip ) 📥 Изтегли ( .torrent )

Сашо е хлапе, мечтаещо за бляскава кариера, отрупана с пари, власт и незабравими моменти, ала предварителни планове невинаги са добра идея… бъдещето не е обляно с пищни цветове за всекиго. 📥 Изтегли ( .zip ) 📥 Изтегли ( .torrent )

Нека се потопим в историята на Ален, който води съвсем обикновено и дори скучно ежедневие… до момента, в който се събужда на огромен камък по средата на нищото. Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората. 📥 Изтегли ( .zip ) 📥 Изтегли ( .torrent )

Правда вървеше по тясната улица, потънала в здрача, докато сивата сграда на църквата се изви пред нея. Камбаните бяха спрели, но тя усещаше тежестта на тишината, която сякаш задържаше всяка въздишка. Влезе вътре, стъпвайки по студения камък, и погледът ѝ се спря върху кръста, високо над олтара. Дървото му изглеждаше старо и изстрадало, с дълбоки пукнатини, които сякаш помнеха всички грехове на човечеството. „Дори тук… светът не е такъв, какъвто трябва да бъде“, прошепна си тя. Вътрешният ѝ глас беше тих, почти несигурен. Тя се обърна към свещеника, който стоеше в страни, с ръце свити пред себе си. — Дъще… — каза той с мек, но тревожен тон. — Търсиш ли отговори или търсиш себе си? Правда го погледна без мимика, но мислите ѝ се разкъсваха между спомените за съня ѝ — как се беше родила от космоса, буря от огън и студ, и как близнакът ѝ, Разруха, я беше наранил, оставяйки белег върху окото ѝ. Той беше призван да внесе хаос в света, и тя не знаеше къде е, нито какво върши в момента. — Отговорите… са само във вас — каза свещеникът, сякаш четейки мислите ѝ. — Но твоят път ще те доведе до тях, ако си готова да видиш истината. След разговора, Правда излезе на улиците на града. Нощта беше влажна, с мирис на дъжд и стари камъни. Тя наблюдаваше хората, техните дребни радости и страхове, всяка малка грешка и жест. И тогава видя едно малко момиченце, седнало на стълбите, със сълзи по бузите. Нещо я караше да се приближи. — Татко ми… не се е прибирал от няколко дни… — каза детето тихо, почти шепнешком. — Аз съм сама. Правда кимна и предложи: — Нека го потърсим. Правда държеше малката ръка в своята и усещаше треперенето ѝ, което сякаш се предаваше и на нея. Улиците бяха тъмни, обсипани с мокър камък, от който се издигаше слаб аромат на дъжд и прахоляк. Светлините на уличните лампи проблясваха неравномерно и хвърляха дълги сенки, които се движеха като призраци по стените. — Къде може да е татко? — попита детето, гласът му се разтваряше в мрака, слаб и несигурен. Правда не отговори веднага. Погледът ѝ наблюдаваше хората по улиците — двама мъже, които се караха на тротоара; жена, която тичаше с торба в ръка; старец, седнал на пейка, който трепереше под тежката си наметка. Всяко движение, всяко лице беше потенциален източник на история, на болка, на грях. Тя усещаше едновременно студ и напрежение, но не беше страх — беше наблюдение, почти научно, студено и методично. И все пак, нещо я теглеше към това малко плачещо дете, сякаш невидима нишка я водеше. Те обикаляха улици, прелитайки между сенки и светлина, пресичаха празни площади и стари, обледенели мостове. Всяка следа, всяка врата, всяко лице може да криеше отговорите, които детето търсеше. Правда усещаше как пулсът ѝ ускорява — не заради страх, а заради нещо ново, почти болезнено чувство, което сякаш идваше от детето. Накрая се озоваха пред дъска с обяви за изчезнали хора. Светлината на уличната лампа падаше върху снимката на един човек. Правда спря, внезапно замръзвайки. Лицето… познато ѝ беше. Всеки детайл, всяка черта напомняше за наказанието, което тя бе наложила преди дни. — Това е баща ми! — извика момичето, а гласът му разкъса тишината на нощта. Правда замръзна. За първи път в живота си, лишена от човешки емоции, тя усети болка в гърдите — болезнена, студена и неочаквана. Не знаеше какво да прави. — При кого можеш да отидеш? — попита тя. — Имам баба наблизо. Тя готви много хубаво и ми разказва интересни истории. — отвърна детето. — Тогава нека отидем при нея. - каза Правда. Момиченцето кимна, доверявайки се без колебание, и двете тръгнаха по тясната уличка, оградена с ниски сгради и сенки. Всяка крачка се чувстваше бавна, като че ли времето самото наблюдаваше тяхната мисия. Правда усещаше как студенината в сърцето ѝ се смекчава — малко, почти незабележимо, но достатъчно, за да я тревожи. Когато стигнаха до малката къща с изтъркан праг, детето побягна напред, а Правда остана зад него за миг, наблюдавайки го. После нежно го последва, като за първи път се почувства като някой, който предоставя защита, а не осъжда. Бабата отвори вратата и очите ѝ светнаха при вида на внучката. Момиченцето скочи в обятията ѝ, а Правда стоеше до тях, усещайки рязко вълнение и странна, непозната топлина в гърдите си. Без да мисли, тя се наведе и прегърна детето, прошепвайки: — Съжалявам. Сълзи на облекчение проблясваха в очите на детето. Усмивката му, чиста и невинна, се отпечата дълбоко в съзнанието на Правда. За първи път студените ѝ очи уловиха нотка топлина — нещо като слаб отблясък на човечност, която се прокрадваше между каменистите прегради на душата ѝ. Детето се усмихна и ѝ благодари. — Как ти е името? — попита детето. — Нямам такова — отвърна Правда. — Хубаво е всеки да има име — каза момичето, като започна да мисли и да шепне различни имена. Накрая избра Маки. Правдата кимна, усещайки, че името е подходящо. — Ще те посещавам, когато мога — обеща Правда, преди да се сбогуват. Правда седеше на мекия склон на поляната, погледът ѝ прикован към звездите, които блестяха като студени диаманти върху тъмния бархат на небето. Въздухът бе ясен и леко хладен, а вятърът носеше аромата на свежа трева и далечни дървета. Тишината обгръщаше всичко, като че ли светът зад нея бе спрял, оставяйки я сама със собствените ѝ мисли. Изведнъж до нея се стъпи мъжка сянка. Тя не се обърна веднага, но усещането за присъствие я накара да се изправи. Болка. Големият ѝ брат, чиято мисия и съществуване бяха винаги тежки, сякаш олицетворяваха истината, която тя се опитваше да избяга. — Знаеш, че беше неизбежно, нали? — каза той тихо. Правда усещаше сърцето си да стяга, макар че бе свикнала да не чувства. Болката от откритията с детето и бащата на момиченцето все още пулсираше в гърдите ѝ, но сега имаше и ново, дълбоко усещане — отговорност, която не можеше да игнорира. Тя го погледна и отвърна: — Болка… — отвърна тя, гласът ѝ тих, но изпълнен с напрежение, — защо справедливостта наранява невинните? Брат ѝ не отвърна веднага. Те седяха рамо до рамо, гледайки звездите, които блещукаха над тях, без да мигат. Небето беше огромно, студено и безкрайно, с ярки петна светлина, всяко от които сякаш съдържаше съдбата на милиони животи. Правда усещаше как в този безкраен простор, самотата ѝ и досега неоткрити емоции започваха да се преплитат — болката ѝ се засилваше, но за първи път имаше и топлина, слаба и крехка. Вятърът шептеше между дърветата, сякаш носеше гласовете на минали грешки и неизпълнени обещания. Правда почувства, че за първи път може да ги усети — не като съдия, не като същество от космоса, а като нещо човешко. Те седяха дълго в мълчание, усещайки тежестта на неизбежността и на собствените си съдби. Правдата гледаше звездите, усещайки как всяка блестяща точка отразява част от болката ѝ — и част от новата, първоначално крехка топлина, която започваше да пробива през студеното ѝ същество.

Беше последният ни ден от почивката и се прибирахме. Бързо се изнесохме от хотела и се запътихме към някаква стара крепост, която доведеният ми баща искаше да види. Тя се намираше в планината, затова трябваше да караме внимателно. Изведнъж обаче спукахме гума. Оказа се, че доведеният ми баща вече е използвал резервната, и се наложи да се обадим на пътна помощ. Със сестра ми тръгнахме да се разхождаме по една горска пътека. Не съм голям фен на ходенето и разходките – обичам да си стоя вкъщи – но това беше по-добре, отколкото да слушам ругатните на баща ми и отчаяните му опити да намери решение на проблема. Стигнахме до една скала. Надолу имаше стръмен наклон, и си помислих: „Ако падна, със сигурност ще си счупя врата.“ Сестра ми събираше всякакви цветя и плевели, за да ги подари на майка ми – като едно добро момиченце. — Бате, виж какво намерих! Лайка! Помириши. — Мирише на чай... предполагам. — Трябва да си по-мил, ако искаш момичетата да те харесат. Кожата ми настръхна. Изведнъж ми се зави свят. „Бутни неблагодарницата...“ – прошепна гласът. Сестра ми ме погледна разтревожено. — Бате, добре ли си? — Нищо ми няма! Не ме докосвай! В този миг се изви силен вятър. Тя загуби равновесие и падна от скалата. — ЕМИЛИ! – изкрещях и се опитах да я хвана. Гледах на забавен каданс как сестра ми пада, как си удря главата в камъка, как ръката ѝ се чупи. Стомахът ми се обърна и повърнах. После станах и се затичах да извикам майка ми. Закараха я в болница. Докато чакахме новини от доктора, майка ми крещеше, обвиняваше себе си и мен, че не съм я пазил като неин брат. Слава богу, докторът каза, че има само счупена ръка и охлузвания по тялото, но ще се оправи. След седмица я изписаха и се прибра вкъщи. Мислех си, че всичко ще се върне към нормалното, но дълбоко грешах. Сестра ми каза на майка ни, че аз съм я бутнал. Така ме пратиха да живея при баба ми – уж за да се успокоят нещата, а всъщност защото ме смятаха за опасен. Една следобед, докато баба ми спеше, а аз играех на телефона си, отново чух гласа. „Задуши я с възглавницата...“ Вече ми беше писнало. Излязох навън. — Какво искаш от мен?! – изкрещях безпомощно. – ОТГОВОРИ МИ! Отново онзи познат вятър... и студените тръпки по тялото ми. „Искам... искам... ДА УМРЕШ, РОЙ УИНСТЪН! ДА СТРАДАШ, КАКТО АЗ СТРАДАХ!“ Сърцето ми препускаше. Не можех да си поема въздух. Усещах присъствие, но не можех да го видя. — Остави ме намира! – изкрещях. Изведнъж вятърът стихна. И онова чувство изчезна. Може би всичко беше свършило. Може би... това нещо си беше отишло.