Yachia

Правда вървеше по тясната улица, потънала в здрача, докато сивата сграда на църквата се изви пред нея. Камбаните бяха спрели, но тя усещаше тежестта на тишината, която сякаш задържаше всяка въздишка. Влезе вътре, стъпвайки по студения камък, и погледът ѝ се спря върху кръста, високо над олтара. Дървото му изглеждаше старо и изстрадало, с дълбоки пукнатини, които сякаш помнеха всички грехове на човечеството. „Дори тук… светът не е такъв, какъвто трябва да бъде“, прошепна си тя. Вътрешният ѝ глас беше тих, почти несигурен. Тя се обърна към свещеника, който стоеше в страни, с ръце свити пред себе си. — Дъще… — каза той с мек, но тревожен тон. — Търсиш ли отговори или търсиш себе си? Правда го погледна без мимика, но мислите ѝ се разкъсваха между спомените за съня ѝ — как се беше родила от космоса, буря от огън и студ, и как близнакът ѝ, Разруха, я беше наранил, оставяйки белег върху окото ѝ. Той беше призван да внесе хаос в света, и тя не знаеше къде е, нито какво върши в момента. — Отговорите… са само във вас — каза свещеникът, сякаш четейки мислите ѝ. — Но твоят път ще те доведе до тях, ако си готова да видиш истината. След разговора, Правда излезе на улиците на града. Нощта беше влажна, с мирис на дъжд и стари камъни. Тя наблюдаваше хората, техните дребни радости и страхове, всяка малка грешка и жест. И тогава видя едно малко момиченце, седнало на стълбите, със сълзи по бузите. Нещо я караше да се приближи. — Татко ми… не се е прибирал от няколко дни… — каза детето тихо, почти шепнешком. — Аз съм сама. Правда кимна и предложи: — Нека го потърсим. Правда държеше малката ръка в своята и усещаше треперенето ѝ, което сякаш се предаваше и на нея. Улиците бяха тъмни, обсипани с мокър камък, от който се издигаше слаб аромат на дъжд и прахоляк. Светлините на уличните лампи проблясваха неравномерно и хвърляха дълги сенки, които се движеха като призраци по стените. — Къде може да е татко? — попита детето, гласът му се разтваряше в мрака, слаб и несигурен. Правда не отговори веднага. Погледът ѝ наблюдаваше хората по улиците — двама мъже, които се караха на тротоара; жена, която тичаше с торба в ръка; старец, седнал на пейка, който трепереше под тежката си наметка. Всяко движение, всяко лице беше потенциален източник на история, на болка, на грях. Тя усещаше едновременно студ и напрежение, но не беше страх — беше наблюдение, почти научно, студено и методично. И все пак, нещо я теглеше към това малко плачещо дете, сякаш невидима нишка я водеше. Те обикаляха улици, прелитайки между сенки и светлина, пресичаха празни площади и стари, обледенели мостове. Всяка следа, всяка врата, всяко лице може да криеше отговорите, които детето търсеше. Правда усещаше как пулсът ѝ ускорява — не заради страх, а заради нещо ново, почти болезнено чувство, което сякаш идваше от детето. Накрая се озоваха пред дъска с обяви за изчезнали хора. Светлината на уличната лампа падаше върху снимката на един човек. Правда спря, внезапно замръзвайки. Лицето… познато ѝ беше. Всеки детайл, всяка черта напомняше за наказанието, което тя бе наложила преди дни. — Това е баща ми! — извика момичето, а гласът му разкъса тишината на нощта. Правда замръзна. За първи път в живота си, лишена от човешки емоции, тя усети болка в гърдите — болезнена, студена и неочаквана. Не знаеше какво да прави. — При кого можеш да отидеш? — попита тя. — Имам баба наблизо. Тя готви много хубаво и ми разказва интересни истории. — отвърна детето. — Тогава нека отидем при нея. - каза Правда. Момиченцето кимна, доверявайки се без колебание, и двете тръгнаха по тясната уличка, оградена с ниски сгради и сенки. Всяка крачка се чувстваше бавна, като че ли времето самото наблюдаваше тяхната мисия. Правда усещаше как студенината в сърцето ѝ се смекчава — малко, почти незабележимо, но достатъчно, за да я тревожи. Когато стигнаха до малката къща с изтъркан праг, детето побягна напред, а Правда остана зад него за миг, наблюдавайки го. После нежно го последва, като за първи път се почувства като някой, който предоставя защита, а не осъжда. Бабата отвори вратата и очите ѝ светнаха при вида на внучката. Момиченцето скочи в обятията ѝ, а Правда стоеше до тях, усещайки рязко вълнение и странна, непозната топлина в гърдите си. Без да мисли, тя се наведе и прегърна детето, прошепвайки: — Съжалявам. Сълзи на облекчение проблясваха в очите на детето. Усмивката му, чиста и невинна, се отпечата дълбоко в съзнанието на Правда. За първи път студените ѝ очи уловиха нотка топлина — нещо като слаб отблясък на човечност, която се прокрадваше между каменистите прегради на душата ѝ. Детето се усмихна и ѝ благодари. — Как ти е името? — попита детето. — Нямам такова — отвърна Правда. — Хубаво е всеки да има име — каза момичето, като започна да мисли и да шепне различни имена. Накрая избра Маки. Правдата кимна, усещайки, че името е подходящо. — Ще те посещавам, когато мога — обеща Правда, преди да се сбогуват. Правда седеше на мекия склон на поляната, погледът ѝ прикован към звездите, които блестяха като студени диаманти върху тъмния бархат на небето. Въздухът бе ясен и леко хладен, а вятърът носеше аромата на свежа трева и далечни дървета. Тишината обгръщаше всичко, като че ли светът зад нея бе спрял, оставяйки я сама със собствените ѝ мисли. Изведнъж до нея се стъпи мъжка сянка. Тя не се обърна веднага, но усещането за присъствие я накара да се изправи. Болка. Големият ѝ брат, чиято мисия и съществуване бяха винаги тежки, сякаш олицетворяваха истината, която тя се опитваше да избяга. — Знаеш, че беше неизбежно, нали? — каза той тихо. Правда усещаше сърцето си да стяга, макар че бе свикнала да не чувства. Болката от откритията с детето и бащата на момиченцето все още пулсираше в гърдите ѝ, но сега имаше и ново, дълбоко усещане — отговорност, която не можеше да игнорира. Тя го погледна и отвърна: — Болка… — отвърна тя, гласът ѝ тих, но изпълнен с напрежение, — защо справедливостта наранява невинните? Брат ѝ не отвърна веднага. Те седяха рамо до рамо, гледайки звездите, които блещукаха над тях, без да мигат. Небето беше огромно, студено и безкрайно, с ярки петна светлина, всяко от които сякаш съдържаше съдбата на милиони животи. Правда усещаше как в този безкраен простор, самотата ѝ и досега неоткрити емоции започваха да се преплитат — болката ѝ се засилваше, но за първи път имаше и топлина, слаба и крехка. Вятърът шептеше между дърветата, сякаш носеше гласовете на минали грешки и неизпълнени обещания. Правда почувства, че за първи път може да ги усети — не като съдия, не като същество от космоса, а като нещо човешко. Те седяха дълго в мълчание, усещайки тежестта на неизбежността и на собствените си съдби. Правдата гледаше звездите, усещайки как всяка блестяща точка отразява част от болката ѝ — и част от новата, първоначално крехка топлина, която започваше да пробива през студеното ѝ същество.

Беше последният ни ден от почивката и се прибирахме. Бързо се изнесохме от хотела и се запътихме към някаква стара крепост, която доведеният ми баща искаше да види. Тя се намираше в планината, затова трябваше да караме внимателно. Изведнъж обаче спукахме гума. Оказа се, че доведеният ми баща вече е използвал резервната, и се наложи да се обадим на пътна помощ. Със сестра ми тръгнахме да се разхождаме по една горска пътека. Не съм голям фен на ходенето и разходките – обичам да си стоя вкъщи – но това беше по-добре, отколкото да слушам ругатните на баща ми и отчаяните му опити да намери решение на проблема. Стигнахме до една скала. Надолу имаше стръмен наклон, и си помислих: „Ако падна, със сигурност ще си счупя врата.“ Сестра ми събираше всякакви цветя и плевели, за да ги подари на майка ми – като едно добро момиченце. — Бате, виж какво намерих! Лайка! Помириши. — Мирише на чай... предполагам. — Трябва да си по-мил, ако искаш момичетата да те харесат. Кожата ми настръхна. Изведнъж ми се зави свят. „Бутни неблагодарницата...“ – прошепна гласът. Сестра ми ме погледна разтревожено. — Бате, добре ли си? — Нищо ми няма! Не ме докосвай! В този миг се изви силен вятър. Тя загуби равновесие и падна от скалата. — ЕМИЛИ! – изкрещях и се опитах да я хвана. Гледах на забавен каданс как сестра ми пада, как си удря главата в камъка, как ръката ѝ се чупи. Стомахът ми се обърна и повърнах. После станах и се затичах да извикам майка ми. Закараха я в болница. Докато чакахме новини от доктора, майка ми крещеше, обвиняваше себе си и мен, че не съм я пазил като неин брат. Слава богу, докторът каза, че има само счупена ръка и охлузвания по тялото, но ще се оправи. След седмица я изписаха и се прибра вкъщи. Мислех си, че всичко ще се върне към нормалното, но дълбоко грешах. Сестра ми каза на майка ни, че аз съм я бутнал. Така ме пратиха да живея при баба ми – уж за да се успокоят нещата, а всъщност защото ме смятаха за опасен. Една следобед, докато баба ми спеше, а аз играех на телефона си, отново чух гласа. „Задуши я с възглавницата...“ Вече ми беше писнало. Излязох навън. — Какво искаш от мен?! – изкрещях безпомощно. – ОТГОВОРИ МИ! Отново онзи познат вятър... и студените тръпки по тялото ми. „Искам... искам... ДА УМРЕШ, РОЙ УИНСТЪН! ДА СТРАДАШ, КАКТО АЗ СТРАДАХ!“ Сърцето ми препускаше. Не можех да си поема въздух. Усещах присъствие, но не можех да го видя. — Остави ме намира! – изкрещях. Изведнъж вятърът стихна. И онова чувство изчезна. Може би всичко беше свършило. Може би... това нещо си беше отишло.

Всичко започна онова лято - лятото, преди да стана десети клас. Горещо, безмилостно лято. Слънцето сякаш се забавляваше да ме изгаря, а аз бях принуден да седя на плажа, защото сестра ми умираше да е на море. – Батко, няма ли да влезеш във водата? – подвикна Емили, докато тичаше към вълните. – Защо ми е да влизам, Емили? По-добре под чадъра – прохладно е. – Тц, много си скучен! Затова сигурно нямаш приятели! Това си беше типично за нея. Емили винаги ме дразнеше. По-малка беше, но получаваше всичко, което поиска. Баща ни ни беше изоставил, когато тя още беше бебе, а майка ми бързо си намери нов приятел. Първо си помислих, че това е добре — поне вече не ме следеше на всяка крачка. Но скоро разбрах колко греша. Той беше от онези хора, които се усмихват на всички… освен на теб. Заяждаше се, унижаваше ме, а понякога в гнева си – ме удряше. Никога не казах на майка ми. Знаех, че няма как да се справи сама, и си повтарях, че трябва да съм благодарен. А и имаше един малък плюс – никой не забелязваше кога изчезвам. – Рори, скъпи, хайде, влез във водата – помоли ме майка ми. – Нали все пак сме на почивка. Знаех какво означава този тон. Ако не се съглася, ще има последствия. Затова станах и влязох. Водата беше топла, тежка, миришеше на сол и водорасли. Не разбирах какво всички намират за приятно в това. Вятърът задуха, и изведнъж шапката ми отлетя – завъртя се във въздуха и падна няколко метра навътре. Тръгнах да я взема. Само че морето не искаше да ме пусне обратно. Усетих как ме дърпа надолу, студено и силно. Под краката ми вече нямаше дъно. Паниката ме удари като ток. Опитах се да извикам, но вместо въздух, вдишах вода. Солена, остра, пронизваща дробовете ми. Мятах се наляво и надясно, като риба на сухо. Без посока. Без шанс. После всичко потъмня. И тишината ме погълна. Изведнъж се събудих на плажа. Около мен се бяха навъртали хора - слънцето слепеше, пясъкът миришеше на сол и бензин от лодките, а майка ми ме гледаше с широко, разтревожено лице. „Явно няма да умра днес,“ си помислих. Тя ме притисна в прегръдка, целуваше ме по челото, сякаш не можа да се насити. До нея, забита в гърдите ѝ, сестра ми плачеше - тихо, рязко, като че ли всяка сълза ръсеше пясък. Прегледаха ме на място и казаха, че съм добре - или поне така звучаха думите им. Върнахме се в хотела; краката ми все едно не бяха мои и паднах право върху леглото. Уморен до безсилие, потъвнах в сън, който миришеше на йод и умора. Но сънят не беше мирен. Проникна нечий глас - първо слаб, после по-ясен, като отдалечено радиопредаване: – Защо просто не им прережеш главите… Изскочих рязко от леглото. В стаята беше тихо; сестра ми дишаше равномерно на другото легло. Помислих, че говори насън и се върнах под завивките, но гласът се върна — по-настойчив, по-остър: – Наръгай я с ножицата и я нарежи на парченца… Сърцето ми подскачаше като птица в клетка. Опитвах се да запиша всяко дишане, всяко движение, но нищо не издаваше присъствие. И тогава усетих - нечий топъл дъх край ухото ми. – Счупи пръстите ѝ и… Обърнах се панически. Нямаше никого. Запалих лампата и огледах стаята: куфари, плажен чаршаф, малък телевизор с жужащ екран. Студена пот се стичаше по гърба ми. Цяла нощ не успях да изключа мислите - седях буден и гледах телевизия, докато светлината от екрана изкривяваше лицата в стаята. На сутринта сестра ми подскочи върху леглото: – Бате, ставай! Стига си спал, мързеливец! Време е да си събираме багажа. И както винаги - светът се върна в обичайния си, дребен ритъм, но вътре в мен нещо остана разбито и тихо шепнеше.

Душата ми е празна. Тялото - само обвивка, куха и тежка. Всяка нощ ги виждам - сенките. Те идват безшумно, обграждат ме, душат ме с мълчанието си. Стоят край леглото и шепнат. Молят се за хапка. Гласовете не млъкват. Те рият в ума ми, крещят, смеят се. Будя се в пот, в писък, в страх. Те са виновни за всичко. От килията си викам, но никой не ме чува. Само този път… чувам нов глас. Той е различен. Той ми казва, че ще успея. Че ще ги спася. Санаториум „Здравето е радост“Листата падат, есента се прокрадва тихо. Септемврийският вятър подухва хладно - време е за смяна на дрехите. Майки изпращат децата си на училище, улиците гъмжат от живот. А тук, зад стените на санаториума, времето няма значение. Добре дошли. Нека ви разведа. Ето го приятеля ми - горкият, шизофренията му рисува чудовища по стените. Не го слушайте, ако искате да спите спокойно. А там е милата Мери… поне днес. Утре ще е Кери, и тогава трябва да стоя настрана. Доктор Рейнхарт пак е на смяна - значи ще има „допълнителна терапия“. Стела, най-милата от всички, скоро ще се превърне в жертва на биполярността на Кен. Аз? Аз играя шах с охраната. Още десет хиляди победи и обещаха да ме пуснат. Сигурно се питате как се озовах тук. Историята е дълга… Но имаме време, нали? Аз съм Рой. Казват, че нещо не ми е наред. А вие - ще решите сами.

▼△▼ Мракът ще слезе сред живите не да ги унищожи, а да ги постави пред огледалото на делата им. ▼△▼▼△▼ И ако не разпознаят лицето си, ще бъдат погълнати. ▼△▼ Тя се пробуди в тишината между звездите. Без име. Космосът се сви около нея, когато отвори очи и светлината изчезна.От бездната се роди тяхното НАКАЗАНИЕ.https://www.youtube.com/watch?v=0BNh7zpBoBU —————————— —————————— Глава 1 Нощта бе задушна, тежка като вина. Отвисоко тя наблюдаваше мъжа. Стоеше на ръба на покрива, без сянка, без дъх. Долу, в тясната уличка, той вървеше зад момичето – бързо, уверено, с онази мрачна решителност на човек, който е свикнал да убива. Тя знаеше всичко за него. Името му. Броя на телата, които бе оставил след себе си. Думите, които бе шепнал на жертвите си, преди да ги заглуши завинаги. Когато ножът проблесна под уличната лампа, тя не помръдна. Не беше нейна работа да променя събитията. Само да ги види. Да прецени. Да съди. Кръвта се разля, а вятърът занесе мириса ѝ нагоре, до нея. Тя го пое в дробовете си, без да трепне. „Студен е,“ помисли си. „Дори кръвта му е студена.“ След това слезе. Мъжът излезе от уличката, избърса ножа си в ризата на мъртвата и тръгна към бара отсреща, за да отпразнува поредната нощ. Там я видя. Седеше на маса в ъгъла, с лице, което не можеше да запомни. Черната ѝ коса се спускаше като катран, тежка и лъскава, прекъсната само от един бял кичур, който падаше върху лицето ѝ като белег. Едното ѝ око бе кехлибарено – топло, почти човешко. Другото – млечнобяло, сякаш сляпо. Но точно то го прониза, когато тя вдигна погледа си. Тя беше висока и слаба, като сянка, която не тежи на земята. Всяко нейно движение беше премерено – тихо, хищническо. Тя му се усмихна едва забележимо. – Ще пиеш ли с мен? – попита. Гласът ѝ беше нежен, но в него имаше нещо, което го накара да се изправи веднага. Тя вървеше пред него, а той се усмихваше на гърба ѝ - мислеше си, че съдбата му е подарила нова играчка. Когато вратата на нейното жилище се затвори, въздухът се промени. Той я последва вътре, пиян от самоувереност и желание. Но когато тя се обърна, вече не беше същата. Лицето ѝ се разтвори в нещо древно и ужасяващо - не човешко, не земно. Очите ѝ станаха бездни. От зениците ѝ изригна светлина и той видя... себе си. Всичко, което бе направил. Всяка молба, която бе пренебрегнал. Всяко лице, което бе унищожил. Когато вика му отекна, тя само прошепна: – Виж ги. Виж себе си през техните очи. Светът се разтвори. Болката, ужасът, страхът на жертвите му преминаха през него като буря. Когато всичко свърши, той лежеше на пода, безмълвен, с очи, които не гледаха нищо. Тя седна срещу него и запали свещ. – Един – прошепна. – Остават триста шестдесет и четири. Пламъкът потрепна, сякаш вятърът отвън бе жив. И нощта отново млъкна.

Това е котка подприкритие! 🐈🐟

Тез червени домати, кой ги мама разклати?

Голямо шефче. Строг, но справедлив. 😄